Поет, преводач, есеист, журналист – Иван Бориславов определено впечатлява читателите си с многостранните си таланти. Но поезията, така или иначе, си остава полето на истинските му предизвикателства. В дълбоките й води той се чувства като древен мореплавател, откриващ нови земи в борба с вечната и непобедима стихия на познанието. В своеобразното пътуване през времето поетът търси не друго, а проекцията на съвременника в горчивите анали на историята. Веднъж пренесъл философския огън от почти забравеното минало в днешния ден, той се чувства обречен да строи мост между тях, който рано или късно ще ни върне към собственото ни Начало…

ПОСЛЕДНИЯТ ОТ ТЕРМОПИЛИТЕ

Стиснал зъби, от ярост настръхнал, със сетните сили

беззащитното свое сърце съм издигнал за щит,

за да браня докрай фанатичните си Термопили

и да падна с достойната гибел на цар Леонид.

Бяхме триста. Днес всички край мене лежат покосени.

Лешояди пируват и черни поличби плетат.

Аз останах единствен. Но прав! Не прегънах колени...

И се втурвам към персите – призрак с разкъсана гръд.

Със сияеща болка, прикрита с усмивка горчива,

дълго сричах смъртта – безпощадна и хладна наука.

И сърцето ми стана по-твърдо дори от юмрука...

Богоравен съм – Арес в повои от кръв ме повива.

А животът, изтръпнал от завист, ревниво ме гледа

как се сливам без дъх с високосната моя победа.

1994