* * *
Видях перо в агония да търси
мастилената чаша на небето.
Видях пчела със мак да се целува.
Видях магаре, клекнало с товара.
В очите му – от цев избълван огън.
Видях врабчета да се спускат с крясък
в тревата суха, в ручей – змийска кожа.
Видях змия – студената наслада.
Видях и себе си – припряна хрътка –
да се изгубвам в гъстата коприва,
из хълми на жена...
Но не видях в очите и небесни
перо да пада.
И не разбрах защо бяха пчелата,
магарето, врабчетата, змията,
насладата, копривата, жената…
Щом мракът взе перото.
И всичко зачерта.
Това е втората книга (след "Самотни думи”, 1991) на един самобитен и "неозвучен" поет – нещо обикновено и дори "закономерно" и за днешния ни, уж по-различен "литературен живот". Но явно и днес (уви!), да живееш в провинцията (с.Сатовча) в битността си на скромен български учител и да не участваш във весело-тъжното "театро" на столичната поетическа сцена, е минус, за който днешното нехае.
